Много отдавна се каня да запиша спомените си от пътуванията ми зад граница, но все не оставаше време та до днес. Макар и малко спомените ми са скъпи за мен и ако ме хване склероза много ще ме е яд.
И така...... когато бях малка , моите родители ходиха на екскурзия в СССР. От там получихме много подаръци, но това което ме впечатли най-много беше една брошурка на Ермитажа от Ленинград (днешен Санкт Петербург). Помня как с часове гледах залите на двореца и си представях, че съм принцеса очакваща поредния бал в поредната стая, представях си пищни вечери и множество хора облечени царствено..... и тогава започнах да мечтая за пътуване, исках да видя на живо това прекрасно място. УВИ, все още е една несбъдната мечта. Постепенно започнах да мечтая и за други места (Гърция, Сърбия, Унгария, Чехия) , но в оглед на времето в което бяхме излизането в чужбина беше изключително трудно. От училище (бях в 3-ти или 4-ти клас) организираха двуседмична екскурзия до Унгария , Чехословакия и Германия , още не мога да разбера защо нашите тогава не ме пуснаха, навярно защото са се страхували за детето си , но аз го изживях тежко и ми беше много тъжно.
Немския език беше любимия ми предмет в училище. За съжаление в момента съм го забравила, но още помня с какъв интерес учех за поредния немски град и забележителностите му. Попивах всяка снимка и отново си представях какво би било ако и аз съм там. Така Германия стана поредната страна за която започнах да мечтая.
Когато бях в 9 клас една съученичка ми подари камъче от Берлинската стена. Имах чувството, че държа нещо много ценно (по късно осъзнах, че наистина е било така), особено след като имах възможност да посетя този прекрасен град, макар и доста по късно в живота си, но затова в някой друг път.
Още няколко години излизането ми в чужбина беше само мираж, до момента в който брат ми отиде да играе в турски отбор и ни покани да му отидем на гости. Вълнението ми беше огромно. Никога не бях мечтала за Турция , но факта че за пръв път ще изляза в чужбина ме правеше безкрайно щастлива. Това в последствие се оказа държавата в която съм прекарала най много време "навън" за момента.
Годината беше 2003-та, месецът-февруари. Тръгнахме с майка ми и приятелката на брат ми (вече снаха ми) с автобус. Първото усещане когато преминахме границата ми беше много странно и първата мисъл която ми мина тогава - беше че тази земя не е моя. Почувствах се някак несигурна.
Първата нощ спах непробудно, втората обаче имаше силен вятър и някакви клони се удряха по прозорците. Пуснах си да гледам филм - Властелинът на пръстените: Двете кули. В комбинация с бурята и съраунд звука от колоните - брах голям страх.
Разгледахме градчето, особено уличката край морето много ме впечатли. Чисто, зелено с подредени плочки по тротоарите, здрави пейки и улични лампи. За пръв път видях палми на живо.
За пръв път опитах и скариди и по начина по който бяха приготвени много ми допаднаха, бяха дребни запържени на тиган с леко пикантен сос. Опитах и затворено пиде, беше уникално вкусно. След години опитвах и друго пиде, но на точно такова така и не попаднах. Изненадах се колко много общи думи имаме, макар че добре помня ученото по история и е логично.
Направи ми впечатление и друго - там хората не бързат. Дават го яваш яваш както се казва. Спират , запушват улицата за да си разтоварят буса и всички зад тях си чакат спокойно, тук и на бой ще ти излезе някой ако го направиш. Поръчваш си нещо в заведение и се оказва, че не са ни разбрали и с усмивка се връщат по няколко пъти докато видят доволна физиономията ти. Търговската им уличка също ме впечатли, имаше от пиле мляко както се казва.
Прекарахме си супер и започнах да искам и да мечтая за още нови пътувания.
