Тръгнахме събота следобед, защото не трябваше да пристигнем много рано сутринта, а искахме да сме там по светло. Още на границата със Сърбия ни направи впечатление, че има много голямо движение, бяхме нацелили великото преселение на гастарбайтери към Европа, заради първия учебен ден, който беше в понеделник. Успяхме да минем за около час и доволни продължихме......но само до пункта за плащане на пътни такси. Там отново опашка, хайде още около половин час чакане. На колонките всички служители бяха отвън и само подаваха билетчета, почти в движение го взимаш и продължаваш. И така до след малко на бензиностанцията. Опашката за тоалетната огромна, особено за женската. Мъжете влизат на бързо и излизат, а жените 99 % влизат с бутилки вода и явно голямо подмиване пада, защото по 5-10 минути няма никакво раздвижване. Това е най дългото ми чакане в живота на опашка за тоалетна (малко повече от час).
До Белград стигнахме вече по тъмно. От там до границата с Хърватска още около 120 километра и точно в полунощ забелязах табелата - 3 км до граница и спряхме. Колоната тройна, минаваш метър и чакаш, после още метър и пак чакаш. Час, два, три....хората започнаха да вадят едни софри по капаците на колите. Даже не ги събираха при тръгване, преместват метър и слизат отново да ядът. Аз бях взела някакви вафли и солети, а хората кюфтета вадеха.
Имаше и спортуващи, тичат до някъде и после обратно.
В 5.00 , след точно 5 часа минахме 3те километра и границата.
От Хърватска и Словения не успях да видя много - предимно пътища и магистрали. По бензиностанциите положението беше същото като в Сърбия , опашки и чакане.
Около 11 прекосихме италианската граница. Надявах се до 16ч. да сме в Лион. Докато се чудех дали да не спрем за малко във Венеция , на навигацията ни излезе надпис за катастрофа и отбиване от пътя. Решихме , че няма да я послушаме , дали защото вече много ни се спеше или заради нещо друго незнам, но продължихме и след около 10 километра просто спряхме на поредната километрична опашка. Е вече я слушаме (навигацията). По някое време успяхме да кривнем в някаква пряка и да заобиколим. Пътя ни се удължи, трябваше да караме бавно, но поне имах възможност да разгледам някакви селца, макар и от колата. Защо не съм снимала още се чудя, явно безсънието си е казало думата. Аз успях да дремна малко в колата , но като излязохме отново на магистралата, гледах че на мъжа ми започва да му се доспива. Нямаше да има време за спиране , защото трябваше задължително да пристигнем по светло. Предложих да го сменя малко аз да карам, макар че това щеше да ни забави допълнително, понеже не познавах колата. Все пак беше правилното решение. Карах от Милано до Торино със 120 километра в час и всички ме изпреварваха, като че ли съм спряла. След Торино спряхме за кафе и кратка почивка и отново се сменихме, че с моето каране наистина нямаше да стигнем по светло. Малко от потока коли се беше отклонил към Австрия и Швейцария, но въпреки това движението не беше намаляло особено.
Наближавахме границата и Алпите. Навън ставаше все по красиво. Самата граница се намира по средата на един тунел който минава под Алпите и е с дължина 13 километра. Казва се Фрежус. Свързва Бардонечия (Италия) и Модан (Франция). Гледката е уникална. Тук също имаше опашка, но извадихме късмет, че имахме карта с която минахме без да се налага да чакаме. Скоростта е ограничена и спазването на дистанция е задължително. Имах чувството, че няма край и само като се сетя каква огромна маса има над главите ни, направо ме обземаше паника. В тунела, само една табелка - Франция оказва че си минал граница. Най накрая видяхме дневна светлина, а гледката след тунела спираше дъха направо.
Тук се сетих да направя 2-3 снимки. Жалко, че не са хванали цялата красота която видяхме и усетихме.
Вечерта около 8 пристигнахме в Лион. 12 часа повече от предвиденото, но по независещи от нас обстоятелства. В тази къща не бях ходила и незнаех коя е и къде е. Брат ми каза, че е нагласил навигацията, така че да спре точно пред гаража на къщата. Последните метри нямахме търпение, но и друго важно нещо много ме притесняваше. Къщата имаше СОТ и трябваше да се ориентирам много бързо къде е за да го изключа и да не го задействам. Самата къща е някак на завой под наклон и главния вход е на третия етаж. Заобиколхме, и отворихме вратата, видях панела за сота и въведох кода, до тук добре, но се оказа че брат ми е написал един код , а снаха ми друг с малка разлика. Въведох този от снаха ми. Супер доволна, че се справих. Разгледахме набързо и тръгнах по стълбите към първия етаж за да отворим вратата на гаража и свалим багажа. И както бях доволна и щастлива, че най после всичко е наред, този СОТ като взе че писна, ама толкова силно, че и умрял би вдигнал. В първия момент се стъписах ужасно, след това се затичах обратно и въведох другия код. Слава богу ужасния шум спря, но трябваше да се обадя на брат ми да им звънне да не идват. И тук отново проблем, не мога да избера номера му и някаква ми говори нещо на френски. Набрах снаха ми, тя пък не си чува телефона. От там се сетих да звънна на майка ми и да и кажа какво се случва, а тя да звънне на брат ми. После видях, че вместо с +359, съм записала телефона му с 088 съответно няма как да стане . Телефонът ми беше нов и нещо съм се омотала, от тогава винаги записвам телефоните си с пълния код, незнам кога и как може да се наложи да изберя някой по спешност. След малко се чухме и с брат ми, оказа се единия код бил само за етажа, а другия за изключване на цялата къща. Голям страх брах докато слизах от втория към първия етаж да не задействам пак нещо. Свалихме багажа, вечеряхме и се насладихме на приятната обстановка.
На другата сутрин трябваше в 8 да намерим една жена в Лион, която да ни придружи до Женева за да си хванем самолета за обратно. На нея трябваше да оставим ключовете и документите от колата и тя да изчака снаха ми с децата за да се приберат заедно. Пътят до Женева минаваше някак между планината. Беше ми много интересно. Съжалих, че нямаме повече време за разглеждане.
Времето беше много ясно и успях да видя женевското езеро макар и отгоре.
Децата бяха най доволни от цялата работа, прибрахме се с цял плик швейцарски шоколади.
Най много ме е яд, че не направих повече снимки :(
