Годината-2005-та, края на март. Отборът на Тур се класира за финална четворка на Европейската шампионска лига, а мястото Солун.
"Сестра ми, нали знаеш че си ми на кадем и трябва да дойдеш"
Това ми беше достатъчно за да се организираме.
На мен много ми допада фразата: Човекът е човек, когато е на път.
Тръгнахме с кола, четири човека (аз, майка ми, на снаха ми майка и, и един приятел, който вече ми е кум). Настанихме се в хотела и се подготвихме за първия мач.
Залата огромна, впечатляваща - 10 000 души. Е донесохме късмет и се "класирахме" на финал.
Вечерта сякаш Солун се събуди. Появи се задръстване и по улиците и по тротоарите. Имах чувството, че целия град е излязъл на разходка. Хотела е в центъра и до към 2-3ч. оживлението продължаваше. Мислех си,че е така защото е събота, но и в неделя се повтори същото, а аз с нетърпение очаквах следващия ден.
Сутринта се разходихме, магазините бяха затворени, то и до днес си е така, все забравям , че там хората си почиват в неделя и ходят на църква. Пихме по кафе и тръгнахме към Бялата кула. Разположена е на брега на Солунския залив.
Малко факти от Wikipedia: "Тя е и символ на града. В 1890 г. кулата е варосана и така се сдобива с днешното си име, макар днес да е в светлобежов цвят, все още се нарича Бялата кула. Тя е цилиндрична с височина от 33,9 м. и диаметър 22,7 м. Има приземен етаж и 6 етажа, свързани със 120-метрова вита стълба по външната стена. В момента в нея се помещава Византийския музей." Мястото е много приятно.
От там тръгнахме към църквата Свети Димитър. Много красива и запомняща се. Тя е най голямата църква в Солун.
В нея се пазят мощите на Свети великомъченик Димитър, който е и патронния светец на града. Службата тъкмо беше свършила и изчакахме за да можем да я разгледаме на спокойствие. Много внушителна се оказа и вътре, със старинни колони, а покрива странен за църква според мен.
Поразходихме се още малко и тръгнахме отново към залата за да гледаме полуфинала и след това очаквания финал от турнира.
Този път залата беше пълна. Пукаше се по шевовете както се казва. Обстановката не може да се опише. Това е нещо което трябва да се преживее. На турнира играеше местния отбор Иракли, а публиката им истински фенове. Представете си хората от цялата зала как пляскат два пъти, отварят си ръцете широко в страни и в един глас викат "Ира" - и след секунди гробна тишина. После отново същото и пак и пак. Тръпки те побиват. Бяха като добре смазана машина.
Беше вълнуващо и много напрегнато. Французите си бяха довели и собствена публика. Подкрепят си отбора, но някак си културно. Церемонията много професионална и на ниво.
...Последна точка "за нас", ПОБЕДА и залата изригна........
Радостта ни беше огромна, а гордостта която изпитах когато обявиха брат ми за MVP (Most Valuable Player - най полезен играч) на турнира беше безгранична. Да гледаш как и тези които е победил го поздравяват и се редят да се снимат с него...
всички думи са малко да го опиша.
Накрая ходихме с целия отбор да празнуваме, не искахме този момент да свърши. Бяхме освободили хотела, тъй като мислехме направо след мача да тръгнем към България, но докато се усетим стана 3 през нощта, а някой в понеделник трябваше и да сме на работа, но ей го къде е Солун.
