No 12 Гърция - Халкидики - Ръкав Касандра

През 2018 и 2019 имах удоволствието да прекарам по една седмица в Гърция на море. 2018-та беше първото пътуване на малките в чужбина и те много се вълнуваха. Беше им странно, че не разбират какво говорят хората. Прекарването със семейството ми може да се определи с една дума "щастие". Това е от онези моменти в които искаш времето да спре.

 

И преди бях ходила в Гърция, но не и на море. Първото нещо което ми направи впечатление е , че отиваш на плаж и има къде да спреш с колата си, охледахме се на кой да платим, но се оказа безплатно (така беше и на другите плажове). 

Второто нещо - прословутите чадъри и шезлонги. Можеш да ги ползваш, но трябва задължително да си поръчаш нещо за 5 евро на човек. В нашия случай : пица и шейк. Хем си хапваш хем си на сянка. 

Това което не ми хареса много са камъните по плажа, във водата като минеш около два метра навътре е пясък, но затова пък морето е кристално чисто. 

Едното селце което посетихме е Неа Потидея. Много ми хареса. Някак приказно и романтично. Около селцето има крайбрежни пътеки. Потидейския канал го разделя на две и единствено мост свързва долната част от ръкава с Гърция. Чрез канала се свързват Солунския и Торонийския залив. Покрай него има множество лодки. В селцето има и малка сладкарничка от веригата Lemoni Bakery. Уникални вкусотии. 

снимка от globalen.bg

Забележителност на селцето е и голямата църква Св. Георги

 Второто селце е Неа Мудания. То е голям туристически център. 

И тук църквата е внушителна. Намира се на хълм и се вижда отдалече. 

По улиците често се срещат дръвчета с мандарини.

Пристанището

Тези местенца ще останат завинаги в сърцето ми.

No 11 Македония - Кавадарци

Юни 2016-та. Трябваше да пътуваме служебно за Кавадарци и на мен честно казано не ми се ходеше много, какво пък толкова да видя там. И както се случва обикновено, когато най-малко очакваш си прекарваш най-добре. 
Градчето е малко с около 30 000 души. Разположено е на река Луда Мара в областта Тиквеш. Най-развити са лозарството и винопроизводството, отразени и върху герба на града. Тук е и "Tikves",  най-старата изба на страната с повече от 130 години история. Имах удоволсвието да я посетя и останах много приятно изненадана. 
Винарна Тиквеш е създадена през 1885 год. Днес тя е една от най-модерните винарни на балканския полуостров. Около Кавадарци се развива най-голямото и най-висококачествено производство на винени лозя разпространени на около 11 000 хектара. Най-чести сортове са смедеревка, кратошия и вранец. 

Пристигнахме по обед и почти веднага ни взеха за разходка. Отидохме да видим тероара на Лепово. Той е част от голямото семейство на Тиквеш. Посрещнаха ни с коктейл и много вино разбира се.

От там ни заведоха в избата на Тиквеш. Всички бяхме ужасно гладни защото тръгнахме сутринта, а някой не бяха и закусили. 

2-3 дни преди пътуването имахме посещение от домакините и ни казаха "Само елате, ке ви утепаме от яденйе и пиенйе" . Започнахме да се чудим дали не са имали друго предвид, но като видяхме каква красота ни очаква , някак позабравихме че сме гладни.

снимка: изба "Тиквеш"

В избата ми беше много интересно. Размерите и са впечатляващи. Видяхме къде и как се правят виното и ракията. От ракията дори опитахме. 

Вече беше станало около 5 следобед и докато се разхождахме из избата се озовахме в ресторанта. Така с дрехите с които бяхме на лозето. Оказа се че няма да ходим до хотела да се преобличаме, а си бяхме взели едни тоалети, но пък изненадата си беше голяма, защото наистина умирахме от глад.  

Ресторанта е в същият битов стил, като всичко наоколо, с жива музика и невероятен готвач. Сервираха ни петстепенно меню и с всяко ястие опитвахме различно вино. Рибата, беше най вкусната която съм опитвала досега. Десерта - сладолед и круша нещо като запечена с мед, но не съм сигурна как точно е приготвена. Комбинацията от двата вкуса беше фантастична. Домакините бяха изключително любезни и направиха така, че да се почувстваме като у дома си. Вечерта премина в много песни и танци. 

Неусетно мина 10ч. и трябваше да продължим към следващата изненада. Най-модерния нощен бар в Кавадарци. Купона продължи почти до зори. Нещо което ми направи впечатление беше модата там, девойките изглеждаха много добре, но имах чувството че съм се върнала в 80-те или 90-те години. С дантелени рокли и дънкови якенца и дънкови поли, с високи обувки с дебел ток и "диско" ленти по главите. Големите кръгли халки на ушите и много цвят. 

Направи ми впечатление и местоположението на бара, на централната улица, а отгоре жилищен блок. Музиката силна , хора млади и стари бяха насядали по балконите с чаши или бутилки в ръка, очевидно нямаше как да заспят. Добре, че нашият хотел се намира на края на градчето и е едно тихо и спокойно.

На другата сутрин решихме да се поразходим да разгледаме малко. Имахме около два часа на разположение, но бяха напълно достатъчни. Точно до хотела има красива  църква.

Малко по натам видяхме и общината, цялата напръскана с бои. Така и не разбрахме дали е вандалство или са търсили някакъв интересен ефект. Никъде нямаше магазинче за сувенири. 

Към 11 ни натовариха по колите и трябваше да караме до Велес за обяд . Мястото не е в града, а точно до него, но се оказа много романтично. 

И наистина както и предната вечер , направо ни утепаха от яденйе и пиенйе. Даже ни сложиха по две кутии месо за вкъщи , защото беше невъзможно да се изяде такова огромно количество храна. 

За съжаление всичко хубаво свършва много бързо.

  

No 10 - до Женева и обратно

Лятото на 2015-та и по точно края на август. Аз и мъжът ми тръгваме с кола до Франция да караме багаж. Идеята е да пристигнем сутринта в Лион , да си починем малко, после разходка и хапване някъде, и на другата сутрин от Женева да хванем самолет за обратно, като там оставим колата на паркинг за да може снаха ми да се прибере към Лион с двете по големи деца и бебето. Да ама не.        
Тръгнахме събота следобед, защото не трябваше да пристигнем много рано сутринта, а искахме да сме там по светло. Още на границата със Сърбия ни направи впечатление, че има много голямо движение, бяхме нацелили великото преселение на гастарбайтери към Европа, заради първия учебен ден, който беше в понеделник. Успяхме да минем за около час и доволни продължихме......но само до пункта за плащане на пътни такси. Там отново опашка, хайде още около половин час чакане. На колонките всички служители бяха отвън и само подаваха билетчета, почти в движение го взимаш и продължаваш. И така до след малко на бензиностанцията. Опашката за тоалетната огромна, особено за женската. Мъжете влизат на бързо и излизат, а жените 99 % влизат с бутилки вода и явно голямо подмиване пада, защото по 5-10 минути няма никакво раздвижване. Това е най дългото ми чакане в живота на опашка за тоалетна (малко повече от час). 
До Белград стигнахме вече по тъмно. От там до границата с Хърватска още около 120 километра и точно в полунощ забелязах табелата - 3 км до граница и спряхме. Колоната тройна, минаваш метър и чакаш, после още метър и пак чакаш. Час, два, три....хората започнаха да вадят едни софри по капаците на колите. Даже не ги събираха при тръгване, преместват метър и слизат отново да ядът. Аз бях взела някакви вафли и солети, а хората кюфтета вадеха. 
Имаше и спортуващи, тичат до някъде и после обратно. 
В 5.00 , след точно 5 часа минахме 3те километра и границата. 
От Хърватска и Словения не успях да видя много - предимно пътища и магистрали. По бензиностанциите положението беше същото като в Сърбия , опашки и чакане. 
Около 11 прекосихме италианската граница. Надявах се до 16ч. да сме в Лион. Докато се чудех дали да не спрем за малко във Венеция , на навигацията ни излезе надпис за катастрофа и отбиване от пътя. Решихме , че няма да я послушаме , дали защото вече много ни се спеше или заради нещо друго незнам, но продължихме и след около 10 километра просто спряхме на поредната километрична опашка. Е вече я слушаме (навигацията). По някое време успяхме да кривнем в някаква пряка и да заобиколим. Пътя ни се удължи, трябваше да караме бавно, но поне имах възможност да разгледам някакви селца, макар и от колата. Защо не съм снимала още се чудя, явно безсънието си е казало думата. Аз успях да дремна малко в колата , но като излязохме отново на магистралата,  гледах че на мъжа ми започва да му се доспива. Нямаше да има време за спиране , защото трябваше задължително да пристигнем по светло. Предложих да го сменя малко аз да карам, макар че това щеше да ни забави допълнително, понеже не познавах колата. Все пак беше правилното решение. Карах от Милано до Торино със 120 километра в час и всички ме изпреварваха, като че ли съм спряла. След Торино спряхме за кафе и кратка почивка и отново се сменихме, че с моето каране наистина нямаше да стигнем по светло. Малко от потока коли се беше отклонил към Австрия и Швейцария, но въпреки това движението не беше намаляло особено. 
Наближавахме границата и Алпите. Навън ставаше все по красиво. Самата граница се намира по средата на един тунел който минава под Алпите и е с дължина 13 километра. Казва се Фрежус. Свързва Бардонечия (Италия) и Модан (Франция). Гледката е уникална. Тук също имаше опашка, но извадихме късмет, че имахме карта с която минахме без да се налага да чакаме. Скоростта е ограничена и спазването на дистанция е задължително. Имах чувството, че няма край и само като се сетя каква огромна маса има над главите ни, направо ме обземаше паника. В тунела, само една табелка - Франция оказва че си минал граница. Най накрая видяхме дневна светлина, а гледката след тунела спираше дъха направо. 
Тук се сетих да направя 2-3 снимки. Жалко, че не са хванали цялата красота която видяхме и усетихме.

Във Франция най накрая пътувахме спокойно и без трафик. По късно разбрахме, че на който не му се плаща такса за тунела, може да мине нагоре през планината. Има път който предлага уникални гледки, но времето е с часове по дълго.
Вечерта около 8 пристигнахме в Лион. 12 часа повече от предвиденото, но по независещи от нас обстоятелства. В тази къща не бях ходила и незнаех коя е и къде е. Брат ми каза, че е нагласил навигацията, така че да спре точно пред гаража на къщата. Последните метри нямахме търпение, но и друго важно нещо много ме притесняваше. Къщата имаше СОТ и трябваше да се ориентирам много бързо къде е за да го изключа и да не го задействам. Самата къща е някак на завой под наклон и главния вход е на третия етаж. Заобиколхме, и  отворихме вратата, видях панела за сота и въведох кода, до тук добре, но се оказа че брат ми е написал един код , а снаха ми друг с малка разлика. Въведох този от снаха ми. Супер доволна, че се справих. Разгледахме набързо и тръгнах по стълбите към първия етаж за да отворим вратата на гаража и свалим багажа. И както бях доволна и щастлива, че най после всичко е наред, този СОТ като взе че писна, ама толкова силно, че и умрял би вдигнал. В първия момент се стъписах ужасно, след това се затичах обратно и въведох другия код. Слава богу ужасния шум спря, но трябваше да се обадя на брат ми да им звънне да не идват. И тук отново проблем, не мога да избера номера му и някаква ми говори нещо на френски. Набрах снаха ми, тя пък не си чува телефона. От там се сетих да звънна на майка ми и да и кажа какво се случва, а тя да звънне на брат ми. После видях, че вместо с +359, съм записала телефона му с 088 съответно няма как да стане . Телефонът ми беше нов и нещо съм се омотала, от тогава винаги записвам телефоните си с пълния код, незнам кога и как може да се наложи да изберя някой по спешност. След малко се чухме и с брат ми, оказа се единия код бил само за етажа, а другия за изключване на цялата къща. Голям страх брах докато слизах от втория към първия етаж да не задействам пак нещо. Свалихме багажа, вечеряхме и се насладихме на приятната обстановка. 
На другата сутрин трябваше в 8 да намерим една жена в Лион, която да ни придружи до Женева за да си хванем самолета за обратно. На нея трябваше да оставим ключовете и документите от колата и тя да изчака снаха ми с децата за да се приберат заедно. Пътят до Женева минаваше някак между планината. Беше ми много интересно. Съжалих, че нямаме повече време за разглеждане. 

На летището имаше интересно самолетче. Пихме по кафе и се разделихме с жената по живо по здраво. Трябваше да тръгваме. Тъкмо минахме проверките и насреща ни снаха ми с децата, успях да ги видя за 2-3 мин. 
Времето беше много ясно и успях да видя женевското езеро макар и отгоре.

Децата бяха най доволни от цялата работа, прибрахме се с цял плик швейцарски шоколади.
Най много ме е яд, че не направих повече снимки :(