Та беше есента на 2006 и моят мъж трябваше да заминава за Украйна, но по стечение на обстоятелствата замина за Кония.
Градът е с малко повече от 2 000 000 души. Намира се по средата между Анкара и Анталия. Местните го водеха като малък град. За пръв път трябваше да направя връзка сама и да се прехвърля на автобус за вътрешни превози. Питаха ме нещо, какво съм казала не знам, но като се качих трябваше да седна до някакъв мъж в автобуса, а то не било прието така, но го разбрах в последствие. Жена му го извика през прозореца, разправяха се нещо и той така и не се качи повече.
Пътуването трае около 20 часа общо от София до Кония, като имах около час и половина престой в Истанбул.
Какво ли не прави любовта.
Градът е много цветен , сградите светли и шарени, в парковете и градинките много цветя.
Апартамента който бяха дали на мъжа ми, беше тристаен при това много голям. Учудих се защо му е на сам човек, а те му казали, че това били от малките апартаменти.
В целия вход бяха само момчета от отбора му. Имаше и един дядо който им готвеше и трябваше да слизат в определен час за храна. Първия ден го чаках да се прибере за да се разходим, но те тренираха по два пъти и започнах да се чудя какво да правя. Нямаше кой да разхвърля, имахме храна и реших, че трябва да използвам времето за разходки. Набелязвах си някаква цел през Google Earth и тръгвах. В центъра на града има една сграда Kule Site която се вижда от целия град. Ако се замотая по някоя уличка и се зачудя на къде да тръгна, вдигах глава да видя кулата и се ориентирах.
По улиците имаше съвсем малко жени без забрадки. Тук ако някой мъж те срещне на тротоара, ще те отнесе, но няма да ти направи път. Забелязах и че масово жените вървяха не до мъжете си, а на поне две крачки разстояние зад тях. Определено беше по различно от първото ми посещение в Турция, най вероятно района има значение.
Голям стрес ми беше в началото и пеенето на ходжата сутрин в 5 по високоговорителите. Няма начин да не се събудиш...
най-голямата джамия в града
При едно от пътуванията се падаше Рамазан байрам, аз не знаех и на една от почивките след като слязох от автобуса си извадих един кроасан. Направи ми впечатление, че ме одумват нещо с негодувание, даже някаква отиде и каза нещо на полицая който стоеше отпред. Той дойде и ми сочеше кроасана. Добре,че имах само една хапка. После разбрах, че не е трябвало да ям на публично място през деня по време на пости.
Пристигнах към 5 следобед и тъй като мъжът ми имаше мач в Анкара, а аз не носех ключ в себе си се бяхме разбрали да го скрие. И познайте къде - над външната врата имаше кутия с бушони и ключа върху нея. Е да де ама на мен ми трябват около 30 - 40 см. да го достигна, а той щеше да се прибере след полунощ, има няма около 6-7 часа да вися на стълбите. Съседи няма, защото както споменах по рано всички бяха от отбора, съответно и те в Анкара. Скачах, скачах нищо не става. След около 15 мин. започнах да се изнервям зверски и да ме хваща страх защото се стъмваше, а аз там на стълбите. От вън се чуваше жално мучене на крави, тъй като в съседство с блока имаше кланица. Е това според мен в България няма как да го има, на едно и също място, но знам ли. Добре, че се сетих да си извадя една блуза от багажа и с лека засилка от горните стълби успях да го бутна на земята. Още го "ям" от време на време за този ключ.
Спомням си как отидох да си обменя пари в едно чейндж бюро. Имаше двама зад гишето. Единия тръгна след мен и от едната до другата пряка повтаряше само чай - кахве. Голям оптимист.
Често срещани бяха и тези превозни средства , които не знам какви са, но явно вършат работа за сам човек.
Мавзолеят на Мевляна Руми, който видях само от вън е една от забележителностите на Кония.
В Кония ми се наложи и да преинсталирам Уиндоус на турски , без да знам езика, само по спомени кое къде се намира. Учудващо опита беше успешен.
Бях направила интернет мрежа м/у етажите и играехме всички заедно. Докато правех мрежата, се налагаше да пращам мъжът ми до другите етажи да вкарва IP адреси , в момента в който той излезеше от стаята, всички ставаха и излизаха пред апартамента. Докато им обясним, че няма проблем да стоят в стаята голям зор видяхме. Много се смях тогава.
Бяхме и на рожден ден , много сладки, соленки и безалкохолни. Никакъв алкохол.
Предстоеше пътуване до България и тръгнах с отбора за Измир. За този град ще разкажа повече следващия път, защото след около 2-3 години отново го посетих и то по вълнуващ повод. Трите дни които прекарах първия път обаче, оставиха в мен много мили спомени.
Спомням си как се замотах за закуска в хотела (момчетата имаха определен час и мъжът ми слезе по рано), затичах се към асансьора. Вътре имаше трима мъже, които обаче в момента в който аз се качих слязоха. После разбрах, че и това не било прието. Имам страхотни спомени от тези пътувания, но повечето ще запазя за себе си.
Тръгнахме с такси до летището. Изпуснахме полета до Истанбул с техните огромни размери на всичко (летища, автогари), добре че имаше полети през час. От летището до автогарата с метро, а от там с автобус до Пловдив и накрая с влак отидохме на село където ни очакваха за празниците. Шегувахме се че само на каруца не сме се возили в последните 24 часа.
